Детство без лайкове: абсурд или най-новата потребност на обществото

Дигиталната среда, в която живеем, е безпощадна не само към нас възрастните, но и към децата, които са най-потърпевши от влиянието на смарт технологиите, предлагащи им възможности на поднос… Част сме от времена, когато е важно да си харесван не толкова в реалния свят, колкото в социалните мрежи, които са нашата визитна картичка във виртуалните среди, но “валидна” ли е тя в истинския живот? Какво стои зад нашата перфектна заявка? 

Можем ли да си позволим да декларираме интересен и щастлив lifestyle, ако нямаме ресурсите да оправдаем поставените от самите нас очаквания, да застанем твърдо зад онова, което сме извадили на показ? Нима това не е твърде голяма отговорност и същевременно разточителен разход на време и енергия! А кой всъщност го интересува? Може би децата ни...

Живот в реалния свят

Реших да напиша тази статия, защото влиянието на социалните мрежи, както и всичко онова, което се случва с наше и без наше знание, засяга най-вече следващите след нас поколения. Нашите деца, у които се опитваме да възпитаме ценни качества, за да се превърнат те един ден в хора, които знаят как да го живеят този живот, които умеят да ценят красотата и светлината около тях, които знаят как да общуват помежду си… 

Сега ще кажете, че общуването в наши дни е обект на огромен прогрес, защото ги има социалните мрежи и всички онези приложения, които използваме за да комуникираме? Но правим ли го наистина, или просто сме едни най-обикновени консуматори, за които “Здр и ко пр” е едно литературно издържано встъпление в стандартен разговор между приятели? 

Виртуалното пространство е цял един друг свят. Там ние можем да бъдем, каквито си пожелаем, каквито най-много искаме да бъдем, но каквито в повечето случаи всъщност не сме... Строим изкуствен живот, а очакваме от децата си да бъдат истински. Само се замислете - именно ние сме техният личен пример за подражание. Отказвайки да живеем в реалността, как бихме могли да очакваме от тях да правят същото? Сякаш забравихме как да общуваме помежду си, а претендираме, че го правим постоянно, но това, че не изпускаме телефона от ръката си, не означава, че сме тук и сега, че думите достигат до нас наистина… 

Кога децата стават “пълнолетни” за социалните мрежи

Исках фокусът на тази статия да бъдат децата - нашето бъдеще и нашата най-голяма надежда. Защото именно те живеят в апогея на технологичния напредък, когато е немислимо да прекараме и ден без смартфона и връзка с интернет… Със сигурност не можем да ги отглеждаме в стерилна среда, където дигиталното замърсяване не съществува, но кога е подходящият момент да им разрешим да използват телефон и да имат профил в Инстаграм или Тик Ток, да им отворим широко вратите на “Клюкотрополис”, където те ежедневно ще откриват безпределни забавления на друго ниво… На 13 години, на 10, по-рано?

Може би всичко се дължи на дефицитите. На отсъствието на пълноценно общуване с родителите или съучениците, на това, на лошата среда, в сравнение с която социалната мрежа изглежда далеч по-приветливо място, където все още крехкото детското съзнание получава заслуженото - любов. 

Зад фалшивото внимание и усмивки в профилите обаче стои нещо още по-лошо - промиване. Вменяване на грешни стереотипи и маниери на поведение, които сякаш изсмукват невинността и чистотата на децата, заменяйки я с незряла пошлост и поведение, което приляга повече на нас възрастните. Сега разбирате ли? Всичко това е огледалото, в което се оглеждаме ежедневно. Всичко това сме всъщност ние - харесва ли ви гледката? 

Възможно ли е поставянето на граници 

Онлайн присъствието се превърна в нашата зона на комфорт, където всичко е много по-приятно и сигурно. Където можем да изглеждаме по-слаби, по-модерни, по-добри… Опитваме се да се харесаме на всички и на всяка цена, обръщаме внимание повече на събраните лайкове, отколкото на това колко пъти днес се е усмихнало детето ни. Това ли е концепцията за новото време или просто сме на път да станем морални имбецили без сакрални ценности?

Някъде измежду безразборните шервания, поствания и тагвания границите се размиват, което прави поставянето на същите около децата ни имагинерна цел. И още по-трудно става да ги предпазим от външния свят, в който никога не знаем кой всъщност се крие зад поредния лайк… Как да бъдем отговорни родители, като свободата е дадена изначално. Кой плаща сметката накрая и каква е цената да сме актуални и навсякъде? Да не превръщаме децата си във всичко това, защото ни мързи да бъдем техни ментори, а не фейсбук приятели, които следим отстрани случващото се… 

Повечето родители не знаят къде е златната среда. Питат се кога е правилно и кога не да дадат на своето дете модерен смартфон, с който да е като другите. Разбира се, никой не може да отрече ползите от това да имаш непрекъсната връзка с близките си. Естествено, че това е изключително полезно! Но тук не става дума за това, става дума за... знаете. За социалните мрежи, в които виждаме всеки ден все повече деца. Може ли да се каже, че тенденцията се променя, а ние малко по малко се оттегляме, а на наше място идват "достойни" заместници? 

Готин си, защото имаш лайкове, или имаш лайкове, защото си готин 

Какво толкова се промени, че лайковете те правят да си готин, а не качествата ти като личност и оценката на любимите хора? Този модел на поведение не подминава и децата, които в наши дни имат профил в почти всички социални мрежи. Кому е нужно това и каква е цената за събрани лайкове? В миналото имахме детство, изпълнено с игри и много забавления до здрач, споменът за които топли и до днес нашите сърца. Общуването беше истинско и пълноценно, нямахме нужда да бъдем “лайкнати”, за да не се съмняваме, че струваме нещо. 

Потребността от това да имаме поне няколко профила е била непонятна за нас - намирахме щастието във филията с лютеница, подадена от баба през прозореца и скачането на ластик пред дома. Или в играенето на кукли до 5-ти клас… Кой ти играе на кукли сега? Нали си имаме Тик Ток? И това ни е достатъчно. Но още по-достатъчно е на децата ни!

Любовта към смартфона и когато тя премине в зависимост

Пиша всичко това, защото и аз съм родител, който ежедневно си задава въпроси, свързани с поставянето на граници, с допустимото и абсурдното, с това как да възпитавам детето си, така че то да се научи да живее в реалността, да расте уверено. Трудно е, наистина… Зависимостта към смартфона и онзи привлекателен свят, който наднича от екрана, е толкова сложна за преодоляване, че понякога дори се отказваме да се борим с това. Може би трябва да намерим баланса, но какво всъщност означава той? Какво определение можем да му дадем и включва ли той “регламентирания” престой в социалните мрежи? 

Информационната динамика в интернет малко по малко измества наистина важните неща, за които си струва да научат децата. Защото просто е по-лесно така… С няколко “тъча” върху екрана те получават представление за сетивата за секунди, което прави останалите занимания някак скучни и отегчителни. Именно това прави най-малките зависими към телефона и интернет профилите - с тях не е нужно да товарят въображението си и да мислят. За тях те са една красива фикция, която е повод за вълнение и патос. 

В заключение

Нека се опитаме да бъдем повече активни като родители, а не като потребители в социалните платформи - това е нещото, от което децата имат най-силна потребност. И дори и да знаем, че виртуалното пространство е неизменна част от живота на всички нас, нека направим така, че да поставим здравословни граници, за да не се стига до зависимости. Живот без профил в интернет? Почти невъзможно! Какво можем да направим? По-добре да бъдем приятели с детето си, да направим така, че то да може да ни се доверява и да ни покани в своя свят, където със сигурност ще намерим нещо, за което не сме предполагали 😊