❤ Моето дете, моите тревоги ❤
Тази статия я посвещавам на един много скъп за мен човек, който преди две години напусна нашия свят - моята духовна сестра Тони, без която животът никога повече няма да бъде същият... Тя ме помоли да напиша настоящия текст, който й бе нужен за проект по психология в университета. Представям го в напълно “суров” вид и така, както съм го писала през 2016. Темата е за децата и за предизвикателството да бъдем родители, за трудностите и радостите, за преходността на всеки един сложен период и за вярата в щастливото бъдеще. Благодаря ви, че сте тук!
До момента, в който не се сдобием с рожба, не осъзнаваме каква отговорност е това. Не осъзнаваме и факта, че в мига, в който бебето изплаче, животът ни се променя из основи, както и че самите ние ще се променим… Наред с многобройните радости при отглеждането на детето, трябва да бъдем подготвени и за доста тревоги, които понякога ще преодоляваме лесно, а понякога не. Никой бъдещ родител не е готов за това ново начало, колкото и приятели да има в обкръжението си, които вече са отгледали едно или повече деца и могат да се провъзгласят за „вещи“ в занаята.
Какво е родителството
За родителството няма училище, няма и някой, който да ни „навигира“ с точност при изпълнението на мисия „родител“, така че да можем да избегнем всички „заплахи“, дебнещи зад ъгъла, Или пък самите ние да успеем да се съхраним напълно и да не се сдобием с купища страхове, които досега са били чужди за нас…
Като родител на дете, смея да твърдя, че грижите свързани с отглеждането му, както и неговото възпитание, са едно от най-големите предизвикателства, с които някога животът ме е срещал. И колкото и информация да бях изчела още преди бебето да се появи на бял свят, реалността ми даде да разбера, че това което е написано по книгите, както и това, което бях чувала от близки и познати по отношение правилното отглеждане на децата, не върши работа. Не върши, защото всяко дете е специално и уникално само по себе си и не може да бъде слагано под общ знаменател с другите деца. Правилата не важат за всички.
Децата са смисълът на живота. Те го правят пъстър и интересен, и ни карат да се замислим за доста неща, както и да пренаредим приоритетите си, следвайки коренно различна последователност. Същото важи и за самата мен. Ако допреди да родя се интересувах предимно от собствения си комфорт, то след появата на детето ми, това отиде на доста по-заден план, като най-важното нещо за мен стана това някой друг да се чувства добре. Моето дете.
За малките-големи тревоги
Казват, че всяка възраст носи със себе си своите радости и тревоги. И това наистина е така. Ако в първите месеци след раждането на детето ме е притеснявало това, че то плаче непрестанно и сънят се е оказал мит, то след година, „проблемът“ беше в това, че детето ми все още не беше проходило напълно, а след още няколко години, тревогите придобиха доста по-психологическа насоченост.
Най-простият пример за това е непокорният нрав на моето дете, който и до ден днешен си е същият. Бях чувала и дори виждала с очите си деца, които могат да седят с часове на едно място, необезпокоявайки по никакъв начин родителите си, но това не важеше и все още не важи за моето. То се оказва от „трудните“, колкото и да е неправилно да лепим определени етикети на децата. Но неволно го правим.
Под „трудно“ дете разбираме дете, което не е като другите. Което се отличава с нещо, което не е общоприето и което създава известен дискомфорт на родителите си, възпитателите си в градината, а на по-късен етап и на учителите си - то е неудобно за обществото. Някои деца демонстрират характера си на публични места, като това смущава майка му и баща му, а околните отправят неодобрителни погледи и се радват, че техните деца не са като това, което се търкаля по земята, непосредствено пред очите на засрамените си родители.
На първите редове
Подобен опит имах и аз. И честно казано разбирам напълно онези хора, които са се сдобили с темперамента рожба, за която нито едно място не е неподходящо да направи грандиозен скандал за онзи голям балон или за някоя друга играчка, забелязана на витрината на някой магазин… И тук искам да ви кажа, че има два начина, в които би могло да се реагира в подобна ситуация.
Единият е да вдъхнем още по-голяма сила на детето си угаждайки му, за да може то да довърши скандала подобаващо, или пък да заемем позицията на обикновени наблюдатели, които не се срамуват да седят на първите редове, гледайки това представление. Вие кой бихте избрали?
Подобни поведенчески модели бяха за мен най-голямата трудност при отглеждането на детето ми, като едва сега си давам сметка, че трудно е било не то, ами аз самата. Не съм осъзнавала, че паниката при вида на подобна истерична реакция е била основната причина това да се случва отново и отново.
И така, докато в един момент просто отказах да бъда участник в това и най-демонстративно напусках ситуацията, като така детето ми разбра, че поведението му няма никаква сила над мен. Защото най-малките са истински психолози и много ясно и точно отчитат страховете и радостите на родителите си. Ако сме спокойни ние, и те ще са такива. Ако сме нещастни, те ще усетят това и ще го изживеят вътрешно, понякога дори без да разберем.
Много е важно да контролираме мислите и емоциите си, тъй като те са пряко обвързани с това какви деца ще отгледаме, какво ще е тяхното поведение, а впоследствие и в какви личности ще се превърнат те. Личният пример е най-доброто средство за възпитание, за това първо е добре да насочим фокуса си върху себе си, и едва след това към децата си.
Ерата на промените
Шоуто обаче трябва да продължи. Ако се надяваме, че тревогите свързани с децата, ще намалят докато то расте, значи живеем в заблуда. Дори самата аз си мислех, че когато отмине периодът с безсънните нощи (който продължи цяла година), всичко ще добие нова визия, а аз най-накрая ще мога да си отдъхна и да се насладя на остатъка от майчинството. Да, ама не…
Дори и когато най-накрая сънят се превърна от мираж в реалност и когато успявах да поспя цели шест часа, се оказа, че най-трудното тепърва предстои. Детето ми трябваше да започне да ходи на градина, а това беше свързано с много стрес при адаптацията, също както и с ерата на болестите, които сякаш никога нямаха край, което ме накара да спра детето си временно от градина.
Спомням си, че тогава имах чувството, че то никога няма да свикне с този нов етап, а аз завинаги щях да си остана вкъщи, грижейки се за отрочето си, далеч от цивилизация. И това отмина. Дори вече не си спомням толкова ясно целия този стрес, но пък това е добре. А и все пак, човек е така устроен, че съзнанието му да изтрива определени спомени, за да може да се съхрани. Същото се случи и с мен. Ако кажа, че от „бебешкият“ период почти нямам ясен спомен, може би ще прозвучи смешно на някои, та дори и невъзможно. Но е факт и аз го отчитам съвсем ясно.
Единствената реалност е днешният ден
Днес, когато моето дете е вече далеч от периода с памперсите и градинските неволи, аз мога да кажа с цялото си съзнание, че не съжалявам за нито един изживян миг по време на отглеждането му досега. Независимо от това дали той е бил свързан с положителна или негативна емоция, все пак това е емоция, която е трябвало да бъде изживяна. За да съм днес това, което съм и за да имам куража да се сблъсквам смело с предизвикателствата на живота.
Трудностите понякога идват в повече за родителите, но без тях сега нямаше да сме същите, нямаше и да ценим истински това, което имаме СЕГА. Когато например загубим спокойствието си, го оценяваме. Когато загубим здравето си, осъзнаваме че нищо друго в този живот няма толкова голямо значение, колкото него. А когато детето ни е нещастно, или пък болно, тогава бихме дали всичко, за да го видим отново да се тръшка по земята, или пък да ни ядосва. И ще сме щастливи от гледката…
Няма трудни, различни, лоши или с каквито и да е други етикети деца. Има просто деца. А ние като техни родители трябва да се научим как да живеем заедно с тях, да им се доверим и да разбираме техния свят. И да ги обичаме. Защото те имат нужда само от това – от нашето внимание. Ако им го даваме и ако отделяме достатъчно време, за да си поиграем и поприказваме с тях, със сигурност те ще пораснат щастливи и уверени. А всеки родител мечтае именно за това, нали?
❤️
ОтговорИзтриване